Великите жени: Мара Бунева
Трагичната история на Мара Бунева знаят малцина. Други са чували името ѝ да се споменава в новините покрай ежегодните чествания на годишнината от нейната смърт и свързаните с това поругавания на паметната ѝ плоча. С какво провокира и днес покойната Мара Бунева такива страсти? Нека научим от нейната биография и запазените документални източници.
Няма точни данни кога е родена Мара. Спекулира се с няколко години – 1900, 1901 и 1902. Тя е четвъртото от деветте деца на Никола и Ана Буневи от гр. Тетово, северна Македония. Бащата се занимава с търговия, интелигентен и заможен е. Децата имат щастливо детство и растат без лишения. Семейството обаче страда за несправедливата съдба, която те и хиляди други българи споделят. Родът на майката Ана заделя средства, с които подпомага изграждането на българска църква. Всички те имат една мечта – да бъдат свободни.
Тежката участ на българите в Македония
Годините са тежки и несправедливи, а участта на българите, живеещи в Македония е незавидна. Сръбските и гръцките управници издевателстват над тях. Обикновените хора са принудени да плащат цената на губещите в Първата световна война. Започва усилена асимилация на населението с всички възможни средства. Макар да има възможност да изучи добре децата си, Никола няма такива амбиции, особено за дъщерите си. Мара е будно, умно и отговорно дете с подчертан интерес към науката. За бащата обаче е по-разумно тя да стане добра домакиня. Затова я изпращат да учи в стопанското училище в Скопие. Там тя се учи на шев и кройка.
Това, на което всеки ден става свидетел, кара младата девойка да възнегодува до дъното на непокорната си душата. И така през 1918 г. семейството събира малко покъщнина и поема към България в търсене на убежище. Влаковете са пълни със стотици други българи, поели същата посока. Голяма част от тях страдат за имотите, които са изоставили и се измъчват от страх пред неизвестното бъдеще. Скоро от Македонска страна започват интензивни акции, агитиращи бежанците да се завърнат обратно по домовете си. Щедро се раздават обещания за спокоен живот, на които мнозина вярват. Буневи отново стягат багажа за обратен път. За Мара обаче връщане назад няма. Тя решава да остане в Ямбол, където брат ѝ Борис е разпределен като кавалерийски офицер.
Постъпване в редиците на ВМРО
Движейки се в среда на военни, тя се научава да язди и да стреля. Включва се в редовете на ВМРО и е запленена от идеологията на организацията. През 1920 г. Борис е изпратен да служи в София и сестра му отива с него. Там младата жена приема поръчки като шивачка, за да се издържа и да не е в тежест на брат си, докато едновременно с това учи в Софийския университет. Край нея ври и кипи, македонският въпрос набира сила с всеки изминал ден, а някои дори се осмеляват да заговорят за революционни акции. Не след дълго Борис е преместен в Русе и Мара отново заминава с него. Тогава среща и своя бъдещ съпруг Иван Хранков, който също е военен. Двамата се женят и семейството се мести да живее в София.
Прочетете още: Значимите жени в българската история или кои са народните будителКи
Двойката се радва на щастлив съвместен живот, обичат се и се уважават. Сърцето на Мара обаче се вълнува от съдбата на угнетените българи толкова много, че е готова да жертва любовта и брака си в тяхно име. И така, през 1926 г. тя декларира пред властите, че желае да посети родителите си в Тетово. Това е единствената възможност да стигне до Скопие, където е ядрото на активистите-революционери. За жалост сръбската полиция не позволява свободно предвижване из страната и тя може да остане в дома на майка си и баща си за определен период от време, след което трябва да се върне при съпруга си. За да получи възможност да удължи престоя си в Македония, Мара подава молба за развод, одобрена великодушно от белградския съд. Така тя има законното право да живее в страната. Получава разрешение да се върне в София, където да уреди формалностите около развода си. Баща ѝ тръгва с нея. Когато се среща с мъжа си се държи хладно и сдържано. На тръгване той понечва да я целуне, но тя го отблъсква. По-късно споделя с брат си Борис, че единственото нещо, което е желаело сърцето ѝ в този момент, е било да го прегърне силно и да го целува страстно. Но се е побояла, че това ще я разколебае и ще я отклони от поетия път. Каква жертвоготовност! Каква отдаденост на каузата!
Пътят към Скопие е свободен, но Мара е на кръстопът. От една страна е под наблюдението на македонската полиция, а от друга македонските българи имат резерви спрямо нея. Подозират я в шпионска и конспиративна дейност. А тя толкова иска да действа в ползу роду! Младата жена е подслонена от свои роднини в Скопие, сем. Хаджикръстич. Техен съсед е Велимир Прелич. Той е секретар на митрополит Скопски и има за задача да канализира сръбската пропаганда в Македония. През 1908 г. участва в младотурската революция и създава първата сръбска конференция. Скоро след това в османската империя е основана и сръбска демократична лига. Прелич е жесток човек. Той използва методи от вековете на Инквизицията, за да мъчи и изтръгва показания от заловените над 20 български студенти, участвали в македонската младежка тайна революционна организация. Младежите са изтезавани нечовешки, осакатявани и дори заравяни живи, а единствената им вина е, че са българи.
ВМРО взима решение Прелич да бъде убит, а Мара се нагърбва с тази задача. Тя вижда всеки ден този омразен човек и в главата ѝ се оформя план как да го убие и да нанесе тежък удар върху властта. Междувременно сестра ѝ Нада заболява от туберкулоза и Бунева поема грижите около нея. Притеснява се, защото Надка е посветена в плановете за покушение и е възможно да бъде заловена и измъчвана. Мара отлага първоначално планираната дата, за да изпрати сестра си на безопасно място в София. Взима от брат си 1500 динара, с които погасява всичките си дългове и му пише дълго писмо. В него закодирано тя си взима сбогом с близките си, с любимия мъж, с живота. Земните ѝ дела са вече уредени и тя се концентрира върху задачата.
Убийството на Велимир Прелич от Мара Бунева
13 януари 1928 г. Прелич, охраняван от един албански стражар, както всеки ден преминава по Камен мост над река Вардар в Скопие. Той познава по лице съседката си и не изпитва никакви подозрения спрямо нея. Когато се разминават, Мара вади своя Маузер и стреля два пъти в него. Планът е да скочи през моста в реката. Албанецът обаче бързо се съвзема от шока и успява да ѝ попречи. Тогава Мара стреля в гърдите си. И двамата с Прелич са тежко ранени, но живи. Откарани са в болница, а от Белград е изпратен дворцовият лекар, за да се опита да ги спаси. Въпреки положените усилия, на 14 януари Мара напуска този свят. Преди да склопи очи за последен път, тя казва, защо е стреляла. „Заради мъченията, които той извърши над моите братя студенти. Защото обичам отечеството си!”. Ден по-късно умира и Прелич. Разярените власти дават нареждане Мара Бунева да бъде заровена в неизвестен, безименен гроб. Къде почиват тленните ѝ останки не се знае и днес. В същото време македоно-българската емиграция по света прави панахиди в памет на героинята. Нейното дело дава гласност на ситуацията в Македония и намира отзвук в редица медии. Това дава повод в Европа да се заговори за съдбата на българите, живеещи под гнета на сърби и гърци.
След извършеното покушение полицията арестува бащата на Мара и го подлага на зверски мъчения в продължение на цели осем месеца. Един от братята ѝ е заклан, а Борис успява да изпрати Надка в Швейцария на лечение. За съжаление, два месеца по-късно тя умира там.
Паметна плоча на Мара Бунева
Години по-късно, през 1941, родолюбиви българи издигат паметна плоча на мястото на атентата. Тя редовно е чупена и поругавана, но и редовно възстановявана. На всеки 13 януари там се събират българофоби, които издигат лозунги за смърт на българите. Всяка година там се почита делото на Мара Бунева, но това не минава без сблъсъци и изблици на омраза от страна на сърбоманите.
Макар в онези години да са изпращани петиции до ОН, да са правени протести и българите да са търсили правата си, никой не обръща внимание на проблема. Сръбските власти са изключително жестоки, а жителите на Скопие ги сравняват с башибозук. Безнаказани убийства, нечувана агресия, липса на елементарни човешки права, никаква гаранция за живота им – такава е съдбата на българите в Македония. Изкуствено създаденото чудовище Югославия трябва да получи урок и Мара Бунева му го дава. Нейната саможертва е велика, защото тя напълно съзнава какво ще направи и какви ще са последиците от постъпката ѝ. Наясно е, че излага близките си на опасност, отказва се от любимия човек, не иска спокоен живот… Тя решава да изкрещи в лицето на света: „Тук унищожават един народ, събудете се!”.
Едва ли днес ще се намери българин, готов на такава изключителна жертвоготовност. Съвременните ценности са на друго ниво. И въобще – имаме ли някакви ценности?!