Три за щастие!
За мен многодетният родител е като нешлифован диамант. Има качествата и първичната красота на това животът му да е отдаден на каузата, наречена живот, но за да заблести, е нужно време. Шлифова се постепенно с ежедневните предизвикателства, с всички решени и нерешени проблеми, превзели делниците му като ребус, в който жокерите идват по малко със знанията и опита.
Едва ли човек е подготвен в действителност за това, което му предстои, когато взима онова съдбоносно решение да сподели живота си с новия член на семейството. И не говоря за бебешкия период, в който детето стои, където го оставиш, храниш го в режим и общо взето се разбирате без думи.
Става въпрос за моментите, в които те започват да проявяват своя характер, да отстояват себе си и да човъркат мозъка ти със своите прости, но в повечето случаи съвсем верни разсъждения.
Детската логика е безпогрешна. В радара на тяхната чувствителност се хваща всеки фалш и неискреност, всяка студенина и липса на емоция. Усещенето, че си наблюдаван постоянно, е скрито, ненатрапчиво чувство, което извира в моментите на спор за „нова територия”. И те обезоръжават с примера на твоето „аз”, видяно в детайли и понякога усвоено до съвършенство.
Несъмнено последователността на думите изненада, играчка и шоколад навяват в съзнанието на всеки от вас асоциация с онзи десерт, който като деца обичаме да получаваме. За мен обаче те описват по най-добрия начин какво е да си многодетен родител. В крайна сметка, децата умеят да ни изненадват ежедневно с всичко, което казват или правят. Обичат играта, без значение дали в нея участват играчки, приятели, или ние – техните родители. И не на последно място – обожават десертите. Всичко, гарнирано с голямо количество шоколад, е на нужното ниво и за предпочитане пред броколи, риба и фреш.
Разбира се, че съвсем не е толкова просто. Изненадите понякога изискват търпение без значение дали са поднесени от неловките движения на тригодишния ви син, счупил любимата си чаша, или от тийнейджъра, избягал от час, защото е влюбен. И това е само когато става въпрос за ситуации. А знаете ли колко изненадващи могат да бъдат въпросите? От малки до големи децата търсят отговорите на въпроса „Защо?”. И в детските си главички се опитват да навържат логиката на живота.
Обичаме семейното кино – времето, прекарано заедно в гледане на хубав сюжет, е време на забава и на много въпроси защо. Кой герой какъв е? Защо е постъпил така? Можеше ли да направи нещо друго? А ако беше направил другото, пак ли така щеше да свърши филмът? Сложно е. А и каква е гаранцията, че дадените отговори са правилни? Самите ние вадим своите заключения въз основа на опита и знанията си, но достатъчни ли са? За децата – да! Щом ние го казваме, значи е вярно!
Доказано е, че най-лесният начин за общуване с детето е играта. Когато те допусне до въображаемия си свят на чудовища и битки, всъщност сте достигнали най-висшата форма на доверие, която може да съществува. Да бъдеш част от този свят е истинска привилегия, която, за жалост, ние възрастните невинаги оценяваме подобаващо. Напрегнати с ежедневни задачи, трудно успяваме да запазим баланса в общуването. И ако това да дадеш да ти срешат косата или да ти направят прическа за малките е напълно достатъчно, за да ти простят, при по-големите деца далеч не е толкова просто.
Да достигнеш до вътрешния им свят, да ги изслушаш, но след като си успял да ги провокираш да споделят, ето това вече е истинско чудо. И точно в този деликатен момент идва борбата за внимание. На кой колко да дадеш и дал ли си на всички достатъчно? Да се пребориш с ревността и да уловиш „онзи поглед”, когато прегръщайки едното, другото те следи с надежда и може би очакване, че няма да го пропуснеш от бързане.
Да бъдеш на три места едновременно. И телом, и духом. Когато температурата на единия не бива да бъде пречка да помогнеш с домашните на другия. И когато ти идва да се клонираш, за да присъстваш на две родителски срещи едновременно. И ако пропуснеш едната, значи ли, че си уверена в резултатите на единия или обратното – нямаш доверие в тези, постигнати от другия?
И все пак… три за щастие! Наричам ги шоколада на моя живот. Десертът, който идва след горчилките на живота. Каквото и да се случи, те винаги успяват да ме накарат да се усмихна. Весели и оптимистични, отдадени един на друг, с всеки решен проблем ни правят по-силни, а те стават по-уверени. Никога не знаеш какво да очакваш – дали хубаво, дали лошо, но накрая то винаги има вкус на шоколад, като перфектния завършек за всяко преживяване. Изненадите на живота, гарнирани с безкраен детски ентусиазъм и прегръдката на три души, топла като горещ шоколад в студена зимна вечер, поднесен с любов и дъх на надежда.
Автор: Даниела Микова