Време за мен или как да сготвим за 60 секунди
Времето – онзи къс от Вселената, онова прозорче от пространството, с което измерваме изминалите и пропуснати моменти, свършените и несвършените ангажименти и скоростта, с която прелитаме от един коридор на ежедневните задачи в друг. И то, макар да е винаги едно и също, все недостига. Като сме деца за едно, като подрастващи за друго, а като възрастни за трето…
Може би е заради промяната в приоритетите. Децата искат повече време за игра, а тийнейджърите, които по принцип искат повече от всичко и всички, искат още мигове за срещи с приятели и гаджета. И всеки, който се опита да им ги отнеме, става обществен враг номер едно. Включително и учителите, които незнайно защо искат да ги ангажират с толкова “незначителни дела” като писането на домашни.
При възрастните обаче е друго. То – времето е едновременно и враг, и приятел, понякога е направо като призрак, който искаме да се смили над нас, като спре да ни тормози – къде с присъствието, къде с липсата си. Все си мисля, че то е главният „виновник” за депресията и потиснатостта у хората. Чувстото за вина, че сме пропуснали важна среща, скъп момент със семейството или възможността да приготвим здравословна вечеря.
Какъвто е и настоящият случай. Когато си едновременно работеща жена и многодетен родител, времето е едновременно като химера и мисия невъзможна. Понякога си мисля: ”Още минута и щях да направя това или да свърша онова…”. И тогава винаги се сещам за онзи филм „Да изчезнеш за 60 секунди” Ако сме в условия на напрежение и върховна концентрация, тогава сме способни на всичко.
Истината е, че оскъдното време ни прави практични и изобретателни. Вероятно повечето хора, които чуят думите „сготвим” и за „60 секунди”, ще се сетят за рецепта в микровълнова фурна, но действителността е съвсем различна.
Идеята се роди съвсем случайно. Може би, както и повечето неща в този живот. Решенията възникват от належащи потребности или нужди, които няма как да бъдат задоволени по обичайния начин. Почти като великите открития и изобретения, появили се в резултат на желанието да се справим с поредния житейски проблем.
Е, моето откритие съвсем не е толкова епично, но има своите достойнства, защото ме извади от поредната заплетена ситуация. В нея се поставих сама, водена от чисто егоистичните си подбуди да заредя душевността си с приятни емоции и да си подаря време само за мен.
Случи се така, че в града ни гостуваше театрална постановка, която страшно много исках да посетя. При работа на пълен работен ден, прибиране на три деца от три различни места и приготвяне на вечеря, това ми изглеждаше невъзможно. Да, разбира се, можех да тръгна „просто така”, но съвестта ми и моето желание, приятното ми прекарване да не е за сметка на останалите членове на семейството, не ми даваше мира. Аз мислено се борех да намеря компромисен вариант. Нали се сещате – от онези, в които всички са доволни.
Вървях към вкъщи и буквално броях минутите, които ще ми отнеме прибирането, приготвянето – моето и на вечерята и пристигането на време за постановката. И тогава пред мен се появи будка за хот-дог. Децата ми го обожават, но разбира се, у дома стои твърдо в графата със „забранените” храни. Купува се рядко, по изключение, с цел наложеното ограничение да няма след време обратен ефект.
Да купя или да не купя? Това беше въпросът! Представих си щастливи лица, омазани до ушите с лютеница, а аз имам безценни минути да се преоблека и да поема към така жадуваното време за моето аз.
Решението дойде от само себе си. Моментът на напрежение и концентрация бързо доведе до претегляне „за” и „против” и прегърна компромиса с облекчение. Покупката отне малко повече от 60 сек., представлението си заслужаваше и в крайна сметка всички бяха доволни. След тази случка гледам на времето като на пясъчен часовник. Щом и последните песъчинки се отронят – просто го обръщам, за да ми стигне за това, което в дадения момент считам за най-важно. Като низ от възможности, които зависят само от мен.
Автор: Даниела Микова