Истината за социалните мрежи

Температурата е 25 градуса, но се усеща като 35. Минимум. Въздухът в стаята е влажен, задушаващ, а проклетите мушички не спират да ме дразнят. Само чувам едно жужене до ухото ми и усещам как стаята се е превърнала в парник. Не мога да дишам. Телефонът ми звъни.

– Здравей, мамо!

– Здравей! Добре ли си? – усещам притеснението в гласа ѝ.

– Почти.

– Почти? Какво се е случило?

– Просто ми е жега. Мисля да изляза на разходка.

– Стреснах се. Не ми отговаряш на съобщенията в Messenger.

– И това автоматично трябва да значи, че нещо ми се е случило ли?

– Не, но си е за притеснение.

– Гледах филм и съм си изключила интернета. От кога си станала толкова зависима от социалните мрежи? Не го очаквах от теб, мамо!

– Важното е, че всичко е наред.

 – Ще затварям.

– Пази се!

Не съм отговорила на съобщението ѝ и тя се притеснила?! Това ли се случва? Няма те два часа на линия и вече си „вън от играта“ – болен си, полужив или пък си решил да избягаш. Социалните мрежи са тотален наркотик за хората. Дори не осъзнаваш кога си попаднал в капана им, кога си станал зависим. Нямаш нужното време за реакция, за да го разбереш. Зает си да пишеш хаштагове, да се тагваш във всяко едно заведение, което посещаваш и да плъзгаш пръста си безцелно по дисплея на телефона, просто защото ти е скучно.

Включвам си интернета. Започва да пищи през две секунди – Messenger, Instagram, Messenger, Instagram… кръговрат от ненужни известия. Днес си качих story и снимка от плажа. Започвам да проверявам кой е гледал, кой е харесал. Виждам, че „неговото“ име го няма нито в преглежданията на story-то, нито в харесванията на снимката. Сдухвам се. Очаквах поне да ми е писал. В този момент се усещам. Скапаните социални мрежи! Скапаната зависимост! Изумявам се от майка ми, която се е притеснила от липсата ми на активност в Messenger, а аз съм същата. Всички го правим. Превърнало се е в навик. Отваряш приложението, търсиш хората, които те интересуват, пък понякога и не само тях и се започва. ГДБОБ мисия – Какво story е качено? Къде е човекът? Преди колко време се е случило това? А дали е сам? Харесвал ли е нещо скоро време? О чакай да видиш какво се случва, ако има изписано злокобното „seen” в чата…

Позволяваме на някакви си лайкове, сийнове, чатове да управляват настроенията ни. Превърнали сме се в интернет машини и не го осъзнаваме, защото просто ни е страх да  го признаем.

Радвам се, че когато бях дете нямаше всички тези приложения.  Дори нямах „модерен“ телефон. Събирах щастието си в шепичка детски смях, игри пред блока и на село при баба и дядо. Кой ти е мислил за снимки, чатове и хаштагове? Живеех! Ама истински… не виртуално. Знам, че това е най-клишираната тема, обсъждана стотици пъти, но е факт – отдавна спрях да виждам децата пред блока, заети са от игрите на телефона, гледане на анимации в Youtube и Facebook. Няма да узнаят какво е „Стражари и апаши“, скачане на ластик, пеейки онази песничка, която помня и до днес – „Ема есаса, есаса о пипи я..“. Няма да им се налага да застават под прозорците на своите приятели и да крещят с пълно гърло имената им, за да излязат с тях навън. Много ми липсва! Сега ще е по-лесно да напишеш в чата „Хайде след малко да излизаме“. По-лесно е, да. Но я няма онази сладка детска тръпка, която след време те кара да си спомняш с носталгия за отминалите дни. Децата са се превърнали в малки роботчета, задвижвани от социалните мрежи и поддържани от много часове пред компютъра и телефона.

Истината за промитите ни мозъци е неотречима. Знаете ли кое е най-лошото? Поради напредналата инстаграм и месинджър комуникация, някъде във времето се е изгубило реалното общуване. Човеците се страхуват да говорят. Все едно са забравили как се прави това. Комуникацията между хората е като нещо остаряло, с изтекъл срок на годност и е захвърлено на сметището. Не мога да сложа всички под общ знаменател, но мнозинството е в това положение. Мнозинството не знае да говори. Мнозинството го е страх. Мнозинството събира смелост единствено и само, когато отвори „чата“ и тогава да видиш ти какво е дар слово. А на живо – тишина. Излизате на заведение с приятели, гледаш само едни забити носове в светещите екрани. Там, в мрежовия свят, където всичко е “по-хубаво” и цветно. Социалните мрежи не дават свобода, а напротив. Създават грешни стереотипи, изграждат предразсъдъци и те хващат за гърлото, докато чакаш поредното съобщение. Социалните мрежи не дават свобода, те управляват емоциите ти, проектират ежедневието и са способни във всеки един момент, само с един „сийн“ да те превърнат в подвижен градоносен облак.

Автор: Антония Богданова