Помощ! Не знам как да му го кажа… (ВТОРА ЧАСТ)

ПЪРВА ЧАСТ ПРОЧЕТЕТЕ ТУК

Правилно е казано, че хората са различни. Всеки гледа света по свой начин и пречупва „правилно” и „грешно” през своята призма. Там някъде обаче стои една огромна дупка в комуникацията на хората – фалша.

Бях разказала наскоро своята история с Господина. Онзи, с когото обърках всичко, намесвайки чужди думи, фалшиви истории и образи. Онази голяма глупост, която правим, когато някой влезе в ума ни. Не съм ви казала кой е той? А коя съм аз…

Да кажем, че аз съм много объркана. Изградих образ, който не отговаря на това, което съм, за да се харесам. Губеща себе си в последно време, често твърде емоционална, но същевременно адски страхлива. Борех се със себе си и понякога в борбата надделява силната, но и слабостта ми взимаше превес. А той… Той е от онези мъже с грабващ характер. Непредвидим, интересен, умен, предизвикателен, мъж, който да те накара да трепериш, само с поглед. Суров, леко груб, същевременно страшно внимателен в това, което говори и прави. Красив, с поглед, който те препарира на място.

Когато си свободен, ми се обади! Искам да се видим за малко, защото не бях напълно откровена с теб!

• Добре!

Минаха ден, два, дойде третият, а аз все още очаквах той да ми пише. Побърквах се, защото не знаех дали ще го направи и дали ще успея да му го кажа. Получавах десетки съвети: „Оооо, не се занимавай с него….. Няма смисъл вече…” или „ Защо ще се принизяваш, за да му се обясняваш, той ако те е искал, нямаше да се отдръпне” …. Е, то много хубаво „ако ме е искал”, но коя да иска? Тази, която не бях ли? И с всички фалшиви неща, които направих. Не! Трябваше да му кажа! А пред останалите ще се правя, че се съгласявам и че мисля като тях.

Неделя вечер, 17:37ч. : „Свободен съм!”

Само да ми бяхте видели реакцията. Скочих веднага. Ами сега? Какво да му кажа?

• Кога ти е удобно да се видим?
• Сега съм свободен
• Къде?
• Мога да дойда до вас
• Ок! Пиши ми като си долу

Треперех, защото не знаех как да започна. Какво да му кажа. По дяволите, как се започва такъв разговор? Въртях се като пумпал и мислех само как да започна и какво да му кажа. По дяволите, знаех, че ще е трудно, но не очаквах да е толкова трудно.

Неделя, 18:02: „Долу съм, слизай!”

Това беше най-дългото ми слизане по стълбите. Не очаквах, че ще се притесня толкова. Но… Вече беше дошъл моментът и нямаше къде да избягам. А той стоеше там и ме чакаше. И всичко наново. „Здравей!” (А сега как? Как да започна?)

Започнах някак аз, а той ме гледаше с толкова изненадан поглед какво говоря, че се чувствах още по-глупаво, отколкото предполагах, че ще се чувствам. Разказах му за лъжите, за чатовете и за това, че не съм била себе си през цялото време. Мамка му, беше адски трудно. Спомням си, че не го гледах в очите, а той ми каза сурово „Гледай ме, докато ми казваш това!”, казах му „Не мога!”, а той още по-суров „Гледай ме, когато ми говориш”.

След всичко, което му казах, последва и най-очакваният въпрос „Защо?”… Как защо? Защото слушах приятелките си, защото ме беше страх да бъда себе си и защото така и не разбрах, както аз, така и те, защо не ме целуна. А той ми отвърна нещо, което ме смрази.

• Ти очакваше да те целуна, но не направи нищо. Стоеше в очакване. Ако се беше приближила поне малко и бе рискувала, можеше да получиш това, за което всички сте говорили после!

Е, не! Това ме накара още повече да се ядосам. Какво ми каза той?

Правило №4: Не чакай някой да направи нещо, просто си го получи!

Познавам себе си и знам, че в други обстоятелства тази целувка щях да си я получа сама, без дори да се налага той да предприеме нещо, но страховете ни пречат. Но какво ми стана този път и аз не знам. Може би ме беше страх, че ще ме отхвърли. А едно отхвърляне щеше да налее повече сол във вече дълбоката рана.

Правило №5: Никога не позволявай на страховете ти да надделеят над желанията ти!

Поговорихме си за всичко, което направих. Бях откровена и каквото и да става занапред, със сигурност фалшивият образ, лъжите и всичко останало щяха да стоят някъде назад. Разделихме се, а той ми каза, че има нужда да помисли дали би продължил да комуникира с мен предвид всичко.

Не очаквах дори, че ще ме изслуша, доста мъже не биха. Та дори аз самата не съм сигурна бих ли дала шанс на човек като мен в подобна ситуация. Факт беше, че той ме изслуша, въпреки вината ми.

Спомням си, че ми беше много гадно. Буквално се чувствах като боклук. Все пак лъжата не се преглъща лесно, най-вече от този, който я изрича. През цялото време си мислех, че няма да се обади, въпреки, че у мен, там някъде дълбоко, се запази една малка капка надежда, че той може и да ми даде втори шанс. Тогава обаче какво ли щеше да бъде?

Автор: Ирина Илиева