СЕМЕЙСТВО

Наказанието като възпитателно средство

„Къде е Кирчо? Техните го търсят да го бият.” Или една статия за наказанието. И границите, които следва да поставим.

Вероятно тази филмова реплика предизвиква у вас умиление и усмивка. Асоциациите водят към незабравимите мигове от детството – безгрижните дълги лета, игрите до среднощ, радостта от „корекомските” изненади. Едно порастване със свободен характер, което днес живее само в спомените ни.

Пропускаме ли обаче същественото – откритият акт на насилие, който предизвиква шеги и закачки? И всъщност поставяме ли този тежък етикет върху „невинни” действия, изразяващи се в шамар зад врата или напляскване по дупето? Как възпитаваме децата си: следвайки народната мъдрост „Боят изгражда” или доверявайки се на твърдението „Бий магаре, пò магаре”?

През 2013 година в ОЗД и ОСЗ са получени 2891 сигнала за насилие над деца. Общият брой случаи (стари и нови) на деца, преживели насилие, по които са работили социалните работници от ОЗД и ОСЗ през 2013 година, са 1973. 1412 от тях, т.е. 71,6%, са извършени в семейството.

За сравнение: през 2012 година общо получените сигнали за насилие над деца са били 2903. Общо за календарната 2012 година социалните работници са работили по 2127 (стари и нови) случаи на насилие над деца.*

Броят на децата, подложени на насилие в дома, е между 2000 и 3000 годишно.

Границата между наказание и насилие може да бъде почти невидима. Но в детското съзнание тя никога няма да загуби облика си. Страхът и липсата на самоувереност ще се превърнат в неизменни спътници на малчугана, който започва да трепери, щом родителят му направи рязко движение. Дете, което чрез бой бива възпитавано в това кое е правилно и грешно, трудно би придобило самочувствие да изказва и отстоява мнение, различно от общоприетото.

Кое е по-могъщо: силата на думите или просто силата?

Наказанието може да придобива различен облик. Физическият, може би, е най-страшен, но психическият също не бива да бъде подценяван. Защото белезите не са само видими – понякога те живеят дълбоко в съзнанието ни, оставили следи, които никога няма да бъдат заличени.

Как едно дете се научава да прави разлика между добро и зло? Личният пример на родителите ли е по-важен, или думите, които изричат? Не говорят ли действията по-убедително и от най-красивите слова?

ЦЯЛАТА СТАТИЯ ДОЧЕТЕТЕ ТУК

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *