Изборът да си сам – свобода или бягане от отговорност?

Двадесет и първи век – векът на самотата, паник атаките и депресията. Имаш свободата да излизаш, да пътуваш по цял свят, да срещаш всякакви хора, а какво се оказва – че щом се прибереш у дома си самотен, потиснат, тъжен и унил. Какъв парадокс – уж имаме неограничени възможности, предлагат ни се какви ли не курсове по танци, по чужди езици, спортове, заведения, барове, а даже нямаме с кого да си кажем едно „Здравей“. Всеки е толкова погълнат от смартфона си, че дори не забелязва, когато се разминава с някой познат. Четем книги за самоусъвършенстване и развитие, а дори не излизаме навън. 

Какво развитие ще има човек, който предпочита да лежи сам на дивана, да гледа телевизия или да си цъка на телефона?! Та, нали някога ни учеха, че за да постигнеш успех, трябва да преодоляваш предизвикателства, да израстваш стари и вредни навици, дори най-трудното, според мен – да се пребориш със себе си и всички онези мисли и страхове, които ти пречат да вървиш напред. 

Сега сякаш е по-лесно да общуваш с изкуствения интелект и да му се вричаш в любов, отколкото да се опиташ да опознаеш човек от плът и кръв и да вложиш усилия, за да те забележи, да те допусне до своя свят и евентуално да позволи тези взаимоотношения да имат продължение в бъдеще. Защото създаването на контакти, поддържането на приятелство, съвместно съжителство, брак или пък кариера и работа изискват жертви, отделяне на време, внимание, грижа и нещо, което много често забравяме – ОТНОШЕНИЕ. 

Много често или сме твърде крайни с отрицателен оттенък към дадена тема или субект, или пък проявяваме силна апатия и съветваме както другите, така и себе си: „Да не ти пука!“ Абе, то хубаво да не ти пука, но именно от липсата на заинтересованост след време плачем и се жалваме колко тежък и жесток е животът, и ако сме имали еди каква си възможност преди, сме щели да я сграбчим и да не я пускаме. 

„Избирам да съм сам.“ – чувам все по-често от познати, от приятели. Сякаш сме изгубили по пътя към успеха корените си, семейните ценности, мечтите да оставим нещо или някого след себе си, което да продължи живота ни и да остави отпечатък от нашето съществуване. Като голям почитател на детското филмче „Цар Лъв“, ще цитирам мъдрецът Рафики, който се обръща към изгубилия себе си Симба с думите: „Виждаш ли? Той живее в теб.“ И да, Симба се взира в реката и вижда образа на баща си. Нашите родители остават да живеят в нас. Но всеки човек е различен и създаден по свой образ и подобие.

Връщайки се към това дали ще избереш да бъдеш сам, не е задължително да бъдеш заклеймен като отшелник или самотник, тъй като можеш да си самотен и сред стотици хора. На един свободен човек не са му нужни вещи и материални блага, всичко, което притежава, е в съзнанието му. Той лети и препуска без задръжки, без отговорности, без мисли, които да го дърпат назад. Всичко, което има, е един хоризонт и множество посоки. 

Но не е ли това отказ от ангажименти и нежелание за обвързване? Истина е, че не е лесно в днешно време да създадеш здраво семейство, да отгледаш и възпиташ деца и да пренебрегнеш понякога себе си в името на семейството и неговото благополучие. Но пък кога е било лесно?! Спънки винаги е имало, но времената са различни и за щастие или не, ценностите също се изменят. 

Някога хората са ходели на забави, пишели са си писма, чийто отговор са чакали с месеци, трябвало е да получат разрешение, за да отидат в съседен на техния град, отглеждали са и са възпитавали деца, които не са си и представяли какво е компютър, плейстейшън и айпод, а са играли на въже, с плетени кукли и са събирали камъчета от улиците. Но, какво да се прави – такова е било времето. Такива са били средствата, с които са разполагали хората. И все пак си мисля, че тогава човешкото съзнание е било насочено до по-голяма степен към това да споделяш, да отдаваш, да създадеш уют, да поемеш отговорност за действията си, без да обвиняваш другите и да знаеш, че това дали ще си щастлив, или не, зависи най-вече от теб самия. „Това, което сам си направиш, никой друг не може да ти го направи“ – казват. 

Затова дали ще избереш да създадеш семейство, или не, зависи само и единствено от теб и твоите усещания. Свободата е вътрешно мерило и възприятие, макар понякога да изисква жертви. Нужно е повече да се замисляме над факта, че всеки от нас е дошъл на земята с определена мисия и това, което оставяме сега, ще се отрази на новите поколения и всички ние, макар и различни, сме свързани на едно по-върховно ниво. Като ефекта на доминото, можем да вървим напред или да се сгромолясаме един по един. Нека всички поемаме отговорност за действията си и да правим това, което зависи от нас и е по силите ни! 

Автор: Таня Ангелова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *