Да бъдеш приятел с детето си: възможно ли е?

Всеки родител е наясно с необходимостта от това да има здраво изградена връзка с детето си. И тук не става въпрос за генетичната свързаност, а за интелектуалната. Много важен момент е разликата между двете, защото наличието на едната, не води автоматично до възникването на другата. И както за всяка връзка в обкръжението ни с хора, на които държим, така и в отношенията с децата ни се изисква определена линия на поведение и постъпки, които да доведат до достигането на този положителен резултат.

Да си зададем въпроса: „Какво е приятелството?“. На първо място, то е доверие, подкрепа, търпение и помощ, всеотдайност и съпричастие. Пренесени в общуването с детето, тези отговори изглеждат така:

За изграждането на една здрава връзка са важни основите, а те са на първо място в доверието. Децата от малки трябва да усещат и да знаят, че ние сме „техният човек” и те могат да ни споделят всичко, без да се притесняват от нашата реакция!

На второ място е подкрепата. Това означава подкрепа във всяка ситуация, изразена със съвет или действие. Детето трябва да е наясно, че без значение в каква трудна ситуация се намира, ние го подкрепяме и продължаваме да го обичаме безпрекословно. Че ние сме негов истински приятел.

Може би, следвайки логиката на предишната предпоставка в общуването, се явява и третата, а именно търпението. Без крясъци, заплахи, викове, ограничения и шамари. Или иначе казано – да „преброяваме до десет“ и да поглеждаме ситуацията от „друг ъгъл”, като страничен наблюдател. Да превъзмогваме проблемите с разговори, следвайки  метода на примерите и убеждаването.

И тук, идва още един важен момент – да зачитаме чувствата и емоциите на нашите деца и да уважаваме тяхното мнение. Макар и малки, дори бебета, те са съвсем наясно какво им харесва и какво не, какво искат и какво не. И винаги, когато ги въвличаме в нещо, пък било то екскурзия или разходка в парка, трябва да сме наясно дали е, защото те го желаят, или ние така сме решили. Защото, ако е последното, не бива да сме изненадани от факта, че детето не желае да играе и стои при нас на кафето или пейката.

Както и приятелството при възрастните, така и при децата важно място заема помощта. Знаете максимата: „Приятел в нужда се познава”. Ето защо, когато нашият „малък приятел” се нуждае от нас, дали за да му покажем как да си върже обувките, или да му помогнем с проекта за училище, ние трябва да сме насреща. 

Не бива да оставаме глухи към „вика за помощ”. Първо, защото така предаваме доверието на детето, второ, защото спомагаме то да се „излага”, което влияе на самочувствието му и трето, защото то подсъзнателно ще ни сравни с майката на Пешко, която е отделила време, за да му помогне и ще се почувства различно и нещастно.

На върха на тази своеобразна „пирамида” следва да се поставят всеотдайността и съпричастността. Това означава винаги да спазваме дадените обещания, а в случаите, когато все пак не успеем, да проведем честен разговор за причината, да се извиним и да намерим подходящ начин да се реваншираме. И винаги, ама винаги, да бъдем съпричастни към неговото емоционално състояние. 

С годините аз лично научих, че децата не обичат щампите, сравненията и шаблоните. За това не ги вкарвайте в „матрицата”. Те са индивидуални и различни. Дали успяват, или не, дали слушат, или не, дали си изяждат зеленчуците, или не, са все неща, над които трябва да работите заедно като семейство. Намирайки си вашия начин, защото невинаги това, което е добро за детето на комшийката, е добро и за вашето, както и средствата, с които са постигнати резултатите. При нейното дете може да „работи” едно, а при вашето – друго. Може да използвате примера, но не и да „натрапвате” опита.

Както всяко приятелство, така и това се нуждае от общи интереси и теми за разговор. Споделените преживявания, общите пътувания, играта заедно и разговорите за нещата от живота, усилват създадената връзка. И са една отлична „инвестиция” на време, която наднича от снимките и показва всички онези безценни мигове на щастие, на усмивки, на прегръдки и радост. Понякога и на проблем, който сте преборили заедно, като бойни другари, „рамо до рамо” в битката на живота.

Все пак, всеки родител интуитивно усеща кога и къде бърка при изграждането на тази толкова важна приятелска връзка с детето си. Убедена съм, че е имало и немалко случаи, в които го гледате как вашият малък приятел се тръшка по тротоара за близалка или друго нещо, или ви отговаря троснато и сърдито, къде вкъщи, къде на публични места и тогава ви иде или да потънете вдън земя, или „да му лепнете един зад врата…”. Чак се чудите дали е същото онова същество, което беше гушнато под сърцето ви, подритваше ви игриво и „докара” формите ви до тези на голяма, тумбеста, китайска ваза. Мда – същото е. Чуваше как му говорите и още от тогава разпознаваше тона на гласа ви, кога е ядосан и кога не. 

Да бъдеш приятел с детето не е мисия невъзможна, но е свързано с осъзнаване на необходимостта от близост, съпричастност и отдаденост. Заражда се с появата му и се „отглежда” цял живот. С търпение, усилие и постоянство.

Автор: Даниела Микова