Безразличие и самота – прокобата на нашето време
В книгата си „Бит и душевност на нашия народ” проф. Иван Хаджийски пише, че в миналото сред българите нямало неженени, а разведените били голяма рядкост. Женели се всички, дори и тези, които природата е ощетила с някакъв недъг – сакати, куци, слепи и прочие. Неженени оставали само психично болните. Да живееш живота си сам, без семейство, било голям срам и позор и се е считало за най-злата орисия. От миналото идва и израза „момино село няма”.
В Родопите сред българите мохамедани съществувал един обичай, наречен „Сляпа неделя”. В определена неделя от годината по-възрастните селяни събирали тези мъже и жени, които по една или друга причина не можели да се оженят – тъй наричаните тогава стари моми и ергени. Завързвали с кърпи очите им и ги карали да се разхождат из стаята. Кой когото хванел, бил длъжен за него да се ожени. От тази традиция остава и фразеологизмът в езика ни „сляпа неделя”. За съвременния човек тази история звучи като анекдот, но тя е била реален факт в живота на хората. Защото патриархалното общество никога не се е интересувало от личното щастие на отделния индивид, а само от продължението на рода – едничък смисъл на съществуването…
Днес сме на другата крайност. Не поддържаме връзка и дори не познаваме много от роднините си. Образованият съвременен човек отдавна има други приоритети и потребности. За него на първо място е кариерата. Нужно му е спокойствие и уединение, за да чете и да се развива, за да си почива, необезпокояван от детски плач след тежкия работен ден, след динамичната напрегната седмица. А ако се огледаме край нас, ще можем ли да преброим колко са неженените, разведените и необвързаните сред нашите познати? И ще открием ли поне една щастлива семейна двойка сред нашите приятели? Може и да се намерят едно – две такива семейства. Но само толкова, че те по-скоро са като изключение от правилото. Семейството напълно е преустановило функцията си на „най-малката здрава клетка на обществото”. Разведени, неженени или просто разделени, живеем като вълци единаци ние, българите. А иначе се лютим и плюем по форумите, че нацията ни се топи и скоро ще изчезне. Така си е, но специално за това никой не ни е виновен, освен самите ние, и то от многото акъл…
Някой ще контрира, че проблемът идва от безпаричието, от лошото управление на държавата. Обаче навремето нашите предци са живели къде-къде по-бедно и по-тежко от нас, но са били богати с децата си. Женили са се и са се множили, дори когато държава изобщо е нямало. Не, съвсем не е въпрос на икономика и финанси, по-скоро тук се крие един тънък психологически момент.
Всички ние – интелигентните, образованите, културните, смеем се и презираме ромите заради техните ранни бракове. Безусловно деца да раждат деца е кощунствено. Но… Когато човек е много млад, лесно се адаптира и привързва към другия, както се казва – лесно се лъже. Гледа света с розови очила, морето му е до колене, още не е смачкан и омърсен от тежестта на живота. Приема всичко без задни мисли, може истински да обича, жени се и създава много деца. А пък ние – съвременните българки, завършваме по едно – две висши образования, изкарваме по няколко магистратури, живеем в пробен брак с един – двама партньори, специализираме и работим в чужбина. И в един прекрасен ден се събуждаме сами в тишината на жилището си – без съпруг, без деца, без любов! Само празнота… и болка. Но часовникът не спира, животът ни почти е минал, влезли сме в критическата и вече е твърде късно. Твърде, твърде късно за каквото и да било.
Впрочем угрозата на застаряващата нация е надвиснала отдавна не само над България, а над цяла Европа. И новото „голямо преселение” на тълпите мигранти е донякъде последица от този процес.
В контекста на тези разнопосочни размисли посланието е едно: омъжвайте се без много да умувате, скъпи млади дами! Не само интимна връзка, не просто семейно съжителство! Сключвайте брак и раждайте деца, докато сте млади! И не отлагайте за по-късно, защото колкото е по-късно, толкова става по-невъзможно! В човешкия живот има неща, които се случват най-лесно в младостта. Недейте да ставате жертва на нашето егоистично време. Правете каквото трябва: минавайте под венчило, докато е време, както някога бабите ни са го правили, пък да става каквото ще! Колкото и рисковано да е, бъдещето ви ще бъде по-добро от това на самотната кукувица – тъжната участ на всяка жена, избрала кариерата пред семейството…
Автор: Гана Василева