СВОБОДНО ВРЕМЕ

109 години от рождението на Вапцаров

На 7 декември България чества годишнина от рождението на големия български поет Никола Вапцаров. Днес стотици училища в страната празнуват, защото носят неговото име.

Опитаха се да го поругаят и наши, и чужди. В Македония го обявиха за етнически македонец, загинал за македонската нация. В Скопие има Музей на македонската борба със 153 восъчни фигури. Там до фигурата на Вапцаров е написано: „… знаменитият македонец Никола Вапцаров е застрелян не като изявен комунист… А  е убит преди всичко като изразено ангажиран македонски национален деец, като един от най-изтъкнатите активисти на Македонския литературен кръжок.”. Тук пък чалгаджии си позволиха да се подиграят с най-знаковото Вапцарово стихотворение „Прощално”, което човекът е писал половин час преди разстрела, в очакване на смъртта. В Софийските централни гробища не се посвениха да осквернят гроба му – гранитната плоча е разбита, името му е залято с киселина, костите му са изчезнали. Останали са само части от крайниците и костици от черепа. Говори се, че тленните му останки са продадени в Македония.

След 1989 г. по време на дългия преход се опитваха да го изкарат терорист, престъпник и какъв ли още не, хвърляха кал и помия по него, правиха скандални изказвания. Въпреки всички злословия, той обаче остава недосегаем. Със силата на поезията си, с ритъма на своя стих, в който диша любовта към живота и към човека! Тази любов струи от всяка негова дума, тя няма как да бъде заличена, преиначена или засенчена. Стихотворенията му пулсират в сърцата на поколения българи, закърмени с „Вяра”, „Родина”, „История”, „Песен за човека”. Независимо от всичко, творбите му ще живеят вечно!

Никола Вапцаров е роден на 7 декември 1909 г. в Банско. Бащата Йонко Вапцаров е известен комита, войвода на ВМРО, майката Елена е завършила американския колеж на мис Стоун в Самоков и е протестантска мисионерка, учителка, изключително начетена жена. В дома им гости са самият цар Фердинанд и Вилхелм ІІ. Борис ІІІ като момче е играл с него по поляните. В семейството често гостували видни български интелектуалци – Елисавета Багряна, Пейо Яворов, художникът Константин Щъркелов. Ето в такава среда израства бъдещият поет и борец за свобода и справедливост.

Завършва гимназия в Разлог. Мечтае да следва литература, но баща му се противопоставя категорично. Той счита, че синът му трябва да има по-практична професия, затова го изпраща в Морското машинно училище във Варна, където Вапцаров учи от 1926 до 1932 година. Там се калява като мъж и получава диплома за машинен техник.

Постъпва на работа в книжно-мукавената фабрика в Кочериново като огняр, а после – механик. Едновременно с това пише сценарии и играе роли в любителски театър. На 11. 02. 1934 г. се жени за Бойка Димитрова – тогава студентка по математика. Може би това е най-силната любовна двойка в българската литература. Родителите на булката не дават благословията си за този брак и не присъстват на сватбата. Ражда им се момченце Йонко, ала скоро умира. По-късно Бойка забременява пак, но децата се раждат преждевременно и не оцеляват.

Когато тръгне нещастието, то никога не идва само, а влачи след себе си още беди. След авария във фабриката Вапцаров е уволнен. Без работа и доходи, младото семейство решава да се премести в София. От 1936 до 1938 поетът работи като техник във фабриката на братя Бугарчеви, после е огняр в БДЖ и в Софийски общински екарисаж. В същото време редактира и издава два вестника – „Технически глас” и „Литературен критик”. Прави свои публикации във вестниците „Кормило”, „Нова камбана”, „Светлоструй”, „София”, в сп. „Занаятчийска беседа”. През 1937 г. печели наградата на сп. „Летец” със стихотворението „Романтика”.

От 1940 г. е отново безработен. Тогава излиза единствената му книга приживе – „Моторни песни”. Жена му Бойка Вапцарова е чиновничка в банка и тегли кредит за издаването на стихосбирката. Отпечатани са 1500 броя.

Арестуван е три пъти за участие в антифашистка дейност и връзки с Коминтерна: през декември 1940 г., през юни 1941 г. и през март 1942 г. Първите два пъти е освобождаван като невинен, но третия път е осъден на смърт по Закона за защита на държавата за организиране на подривна дейност срещу установения държавен ред по време на война. Присъдата е произнесена на 23 юли 1942 г. в 12 часа на обед, още същата вечер в 8 часа е разстрелян на Гарнизонното стрелбище в София заедно с Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев, Атанас Романов.

Молба за помилване е представена на цар Борис ІІІ, ала той я отхвърля. Пред царя за Вапцаров се застъпват много хора – княгиня Евдокия, княз Кирил, Елин Пелин. Майка му и съпругата му правят всички постъпки, за да бъде избегната смъртната присъда. Още повече, че реално той не е извършил абсолютно нищо – никого не е убивал, нищо не е взривявал. Осъден е заради убежденията  и идеалите си. Умира заради своята вяра в едно по-добро бъдеще.

Две седмици след убийството му капитан Радев, който е командвал разстрела, се самоубива в Борисовата градина. В ръката му е намерена бележка, на която пишело: „Не мога повече да издържам така”.

На последното им свиждане Вапцаров поръчва на Бойка да се ожени за друг след смъртта му, за да има кой да се грижи за нея. Макар че тя наистина се омъжва повторно през 1951 г., всъщност му остава вярна завинаги, посвещавайки целия си живот на неговата памет – издава спомени, мемоари, биографии, популяризира делото и творчеството му.

Стихотворението „Прощално” е най-силната българска творба, възпяваща безсмъртието на любовта. След прочита му притаяваме дъх и онемяваме.

Единственото, което можем да кажем: ПОКЛОН, ПОЕТЕ!

На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя —

вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам —

ще те целуна и ще си отида.

23 юли 1942 г.          Никола Вапцаров

Подготви: Гана Василева

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *